Пак ли ще бързаме по допирателната?
Д-р Щерю Ножаров*
Дигиталната стопанска система е невъзможна без значителен напредък в научните проучвания (особено във фундаменталните науки) , а този напредък е неосъществим без обществено финансиране. Крайната цел е реализиране на качествено нов и качества н а дейната работна мощ посредством образование във висшите учебни заведения.
Незнайно по какви аргументи, в плана на Закона за държавния бюджет за 2022 година всичко „ това ” е мощно подценено. „ Рогът на изобилието “ е ориентиран към асфалт, пенсии и минимални работни заплати. И някак „ естествено ” Българска академия на науките и висшите учебни заведения бяха заобиколени.
Според проучване на Асоциацията на европейските университети (EUА), през интервала 2009 година - 2019 година амбициозните страни в Европа усилиха общественото финансиране на своите висши учебни заведения:
• Австрия, Белгия, Германия и Норвегия - над 30%;
• Люксембург - 127%;
• Дания и Швеция - 20-30%;
• Холандия - малко под 20%;
• Турция - съвсем 80%, само че за интервала 2009-2016година.
Заобикалянето на „ високата просвета ” продължи и сред двете четения на проектозакона за бюджета, въпреки че 20 млн. лева бяха „ взети ” от правосъдната власт и бяха пренасочени към Българска академия на науките. Причината е, че пандемичната рецесия и „ енергийната ” инфлация вдигната цените дотам, че въпросното нарастване няма да ни отлепи от научно-изследователското дъно.
Едно от доказателствата е
несъответствието сред парите за учители и научни служащи.
Учителската заплатата бе вдигната до 125% от междинната рабоотна заплата, до момента в който възнаграждението на нехабилитираните преподаватели във висшите учебни заведения е 85% от междинната работна заплата, а на младите откриватели в Българска академия на науките – към 62 %.
Казаното дотук по никакъв метод не значи, че учителите не заслужават още повече. Проблемът е, че тази „ ножица ” кара от ден на ден и повече академични преподаватели да се замислят за прекосяване на работа в междинното и главното обучение. А нарастването на финансирането в границите на обновената средносрочна бюджетна прогноза (2022-2024 г.), не трябва да се бърка с финансирането, планувано в Бюджет` 2022.
Едно от възраженията на вносителите на плана на Бюджет` 2022 за увеличение на финансирането за висше обучение и просвета е, че това са нереформирани системи.
През последния месец в медийното пространство се появи концепция която се свързва с Министерство на образованието и науката за промяна посредством обединение на държавни висши учебни заведения. И, в случай че погледнем класирането на българските висши учебни заведения в интернационалните рейтингови ранглисти, ще установим, че от дълго време сме изпреварени даже от „ едни ” разрастващи се страни.
Така че потребност от промяна във висшето обучение изрично има. И то не посредством следващото прецизиране или надграждане, а от радикална промяна всъщност. Дали обаче
механичното обединение на висши учебни заведения
е вярното решение на това уравнение?
В този случай, с цел да открием правилния отговор, би трябвало да тръгнем в обратна посока.
Събирането на няколко висши държавни учебни заведения под една шапка в действителност ще докара само до официално и номинално увеличение на техния потенциал.
Дори и да се съкратят разноски със съкращения на преподаватели от сродни катедри, то това не значи, че по-квалифицираните ще останат. А за някаква оптималност на държавните разноски въобще не може да става дума, защото по този начин или другояче общите разноски на страната за висше обучение като % от Брутният вътрешен продукт не са задоволително високи с цел да се усети резултата от пренасочване на спестените средства в други области.
Преди да се пристъпи към механично обединение на висшите учебни заведения (твърд вариант) или обединяването им в мрежи (мек вариант) би трябвало да се подхващат доста по-спешни и доста по-ефективни дейности които изискват минимално финансиране:
Първото най-важно деяние е МОН да обезпечи на всеки един учител и откривател пряк достъп до
професионален програмен продукт за инспекция на плагиатство.
В момента голям брой висши учебни заведения започнаха да оповестяват за въвеждането на подобен програмен продукт, само че достъпът до него в множеството случаи е мощно стеснен.
Обикновено, единствено преподаватели с някакви управителни качества или членове на научни журита могат да имат връзка с този програмен продукт. И то не непосредствено, а посредством платеното от страната ходатайство на някакво профилирано звено, до което би трябвало да пускат писмени заявки и да чакат резултатите от инспекцията, която неговите експерти ще извършат. Ако въобще извършат такава инспекция.
По този метод противодействието на плагиатството е лимитирано и изборно. МОН най-малко от три години твърди, че ще обезпечи подобен всеобщ програмен продукт за всички преподаватели и постоянно е с обещанието „ всеки миг “ това да се случи, само че то не се случва. Именно това състояние води в този момент до обстановката в която мощно се обезличиха научните степени и звания.
Докато не се стигне до опцията всеки един учител във висше учебно заведение свободно да има опция самичък да ревизира всяка една обява на всеки един от своите сътрудници за плагиатство, дейно противопоставяне на това сериозно академично нарушаване няма да има.
Второто незабавно деяние на МОН е
цялостно реформиране на процедурата за акредитация.
През 2012 година Световната банка създаде един доста прекрасен разбор за подсилване на висшето обучение в България. В него беше установено и препоръчано следното:
- За присъединяване в процедурите за оценяване и акредитация на Националната организация за оценка и акредитация (НАОА) би трябвало да бъдат привлечени откриватели и преподаватели от международна големина. Ударението в подбора на задграничните експертитрябва да бъде сложено върху качеството на работата им, на тяхната придирчивост и безпристрастност, а не върху разноските за тяхното „ наличие ” в България.
- Всички висши учебни заведения в България са отличници по качество. Чуждестранни студенти, които желаят да учат в тях, обаче няма, а българските понижават. През 2011г.„ НАОА даде допустимо най-високите оценки при акредитация - „ Много добър ” и „ Добър ” - на 45 от общо 51 висши образователни заведения в България. Такива минимални разлики в оценките пораждат подозрения за интегритета на оценителите, тъй като българските висши образователни заведения не участват в известните интернационалните рейтингови системи и не са управлявали нито един от дребното интернационалните проучвателен планове с българско присъединяване.
- Зависимостта на НАОА от университетския състав на държавните висши образователни заведения би трябвало да бъде сведена до най-малко. В това отношение може да се вкара практиката в Дания и Холандия - екипите, които дават отговор за институционалността и програмно оценяване на висшите образователни заведения, са формирани най-вече от интернационалните специалисти.
Третото незабавно деяние на МОН е редуциране на лицата с наукометрични индикатори в Националния център за информация и документи (НАЦИД), които образуват научните журита. Според специалисти, техният брой би трябвало да бъде понижен на половина.
В момента има мощно чувство в обществото, че докторантурата е новата магистратура, а
доцентурата е всеобща декорация на корпоративната визитка.
Множество нови „ доценти “ и притежатели на докторски степени даже не знаят, че съществува Scopus**, а какво остава да са прочели нещо в него или пък някой да е разгласил нещо там.
Всичко това се дължи на прекомерната повсеместност (която не почива на прецизна проверка) на листата на лицата с наукометрични индикатори в НАЦИД които образуват научните журита.
Могат да се посочат най-малко още пет сходни дейности, които МОН и държавното управление би трябвало да подхващат и които биха имали неотложен позитивен резултат върху системата. И то без да са нужни кой знае какъв брой доста пари. Въпросът е дали някой се интересува от тях...
__________
* Авторът е учител в УНССи стопански консултант в Българската стопанска камара. Заглавието е на редакцията.
** SCOPUS (Ско́пус) е библиографска и реферираща база данни и инструмент за следене на цитируемостта на публикациите, оповестени в научните издания. Индексира 18 000 научни издания по механически, медицински и филантропични науки от 5000 издатели. Базата данни индексира научни списания, материали от конференции и серийни книжни издания. Разработчик и притежател на SCOPUS е издателската корпорация Elsevier. Базата данни е налична при изискванията на онлайн регистрация. Търсачката на SCOPUS е интегрирана с търсещата система Scirus за претършуване на уеб страници и патентна база данни. Сформиран е „ Борд от Съветници “, наблюдаващ евентуалния спор на ползи сред платформата и нейния притежател, който в това време е и огромен производител на наличие. Източник - Уикипедия.
Дигиталната стопанска система е невъзможна без значителен напредък в научните проучвания (особено във фундаменталните науки) , а този напредък е неосъществим без обществено финансиране. Крайната цел е реализиране на качествено нов и качества н а дейната работна мощ посредством образование във висшите учебни заведения.
Незнайно по какви аргументи, в плана на Закона за държавния бюджет за 2022 година всичко „ това ” е мощно подценено. „ Рогът на изобилието “ е ориентиран към асфалт, пенсии и минимални работни заплати. И някак „ естествено ” Българска академия на науките и висшите учебни заведения бяха заобиколени.
Според проучване на Асоциацията на европейските университети (EUА), през интервала 2009 година - 2019 година амбициозните страни в Европа усилиха общественото финансиране на своите висши учебни заведения:
• Австрия, Белгия, Германия и Норвегия - над 30%;
• Люксембург - 127%;
• Дания и Швеция - 20-30%;
• Холандия - малко под 20%;
• Турция - съвсем 80%, само че за интервала 2009-2016година.
Заобикалянето на „ високата просвета ” продължи и сред двете четения на проектозакона за бюджета, въпреки че 20 млн. лева бяха „ взети ” от правосъдната власт и бяха пренасочени към Българска академия на науките. Причината е, че пандемичната рецесия и „ енергийната ” инфлация вдигната цените дотам, че въпросното нарастване няма да ни отлепи от научно-изследователското дъно.
Едно от доказателствата е
несъответствието сред парите за учители и научни служащи.
Учителската заплатата бе вдигната до 125% от междинната рабоотна заплата, до момента в който възнаграждението на нехабилитираните преподаватели във висшите учебни заведения е 85% от междинната работна заплата, а на младите откриватели в Българска академия на науките – към 62 %.
Казаното дотук по никакъв метод не значи, че учителите не заслужават още повече. Проблемът е, че тази „ ножица ” кара от ден на ден и повече академични преподаватели да се замислят за прекосяване на работа в междинното и главното обучение. А нарастването на финансирането в границите на обновената средносрочна бюджетна прогноза (2022-2024 г.), не трябва да се бърка с финансирането, планувано в Бюджет` 2022.
Едно от възраженията на вносителите на плана на Бюджет` 2022 за увеличение на финансирането за висше обучение и просвета е, че това са нереформирани системи.
През последния месец в медийното пространство се появи концепция която се свързва с Министерство на образованието и науката за промяна посредством обединение на държавни висши учебни заведения. И, в случай че погледнем класирането на българските висши учебни заведения в интернационалните рейтингови ранглисти, ще установим, че от дълго време сме изпреварени даже от „ едни ” разрастващи се страни.
Така че потребност от промяна във висшето обучение изрично има. И то не посредством следващото прецизиране или надграждане, а от радикална промяна всъщност. Дали обаче
механичното обединение на висши учебни заведения
е вярното решение на това уравнение?
В този случай, с цел да открием правилния отговор, би трябвало да тръгнем в обратна посока.
Събирането на няколко висши държавни учебни заведения под една шапка в действителност ще докара само до официално и номинално увеличение на техния потенциал.
Дори и да се съкратят разноски със съкращения на преподаватели от сродни катедри, то това не значи, че по-квалифицираните ще останат. А за някаква оптималност на държавните разноски въобще не може да става дума, защото по този начин или другояче общите разноски на страната за висше обучение като % от Брутният вътрешен продукт не са задоволително високи с цел да се усети резултата от пренасочване на спестените средства в други области.
Преди да се пристъпи към механично обединение на висшите учебни заведения (твърд вариант) или обединяването им в мрежи (мек вариант) би трябвало да се подхващат доста по-спешни и доста по-ефективни дейности които изискват минимално финансиране:
Първото най-важно деяние е МОН да обезпечи на всеки един учител и откривател пряк достъп до
професионален програмен продукт за инспекция на плагиатство.
В момента голям брой висши учебни заведения започнаха да оповестяват за въвеждането на подобен програмен продукт, само че достъпът до него в множеството случаи е мощно стеснен.
Обикновено, единствено преподаватели с някакви управителни качества или членове на научни журита могат да имат връзка с този програмен продукт. И то не непосредствено, а посредством платеното от страната ходатайство на някакво профилирано звено, до което би трябвало да пускат писмени заявки и да чакат резултатите от инспекцията, която неговите експерти ще извършат. Ако въобще извършат такава инспекция.
По този метод противодействието на плагиатството е лимитирано и изборно. МОН най-малко от три години твърди, че ще обезпечи подобен всеобщ програмен продукт за всички преподаватели и постоянно е с обещанието „ всеки миг “ това да се случи, само че то не се случва. Именно това състояние води в този момент до обстановката в която мощно се обезличиха научните степени и звания.
Докато не се стигне до опцията всеки един учител във висше учебно заведение свободно да има опция самичък да ревизира всяка една обява на всеки един от своите сътрудници за плагиатство, дейно противопоставяне на това сериозно академично нарушаване няма да има.
Второто незабавно деяние на МОН е
цялостно реформиране на процедурата за акредитация.
През 2012 година Световната банка създаде един доста прекрасен разбор за подсилване на висшето обучение в България. В него беше установено и препоръчано следното:
- За присъединяване в процедурите за оценяване и акредитация на Националната организация за оценка и акредитация (НАОА) би трябвало да бъдат привлечени откриватели и преподаватели от международна големина. Ударението в подбора на задграничните експертитрябва да бъде сложено върху качеството на работата им, на тяхната придирчивост и безпристрастност, а не върху разноските за тяхното „ наличие ” в България.
- Всички висши учебни заведения в България са отличници по качество. Чуждестранни студенти, които желаят да учат в тях, обаче няма, а българските понижават. През 2011г.„ НАОА даде допустимо най-високите оценки при акредитация - „ Много добър ” и „ Добър ” - на 45 от общо 51 висши образователни заведения в България. Такива минимални разлики в оценките пораждат подозрения за интегритета на оценителите, тъй като българските висши образователни заведения не участват в известните интернационалните рейтингови системи и не са управлявали нито един от дребното интернационалните проучвателен планове с българско присъединяване.
- Зависимостта на НАОА от университетския състав на държавните висши образователни заведения би трябвало да бъде сведена до най-малко. В това отношение може да се вкара практиката в Дания и Холандия - екипите, които дават отговор за институционалността и програмно оценяване на висшите образователни заведения, са формирани най-вече от интернационалните специалисти.
Третото незабавно деяние на МОН е редуциране на лицата с наукометрични индикатори в Националния център за информация и документи (НАЦИД), които образуват научните журита. Според специалисти, техният брой би трябвало да бъде понижен на половина.
В момента има мощно чувство в обществото, че докторантурата е новата магистратура, а
доцентурата е всеобща декорация на корпоративната визитка.
Множество нови „ доценти “ и притежатели на докторски степени даже не знаят, че съществува Scopus**, а какво остава да са прочели нещо в него или пък някой да е разгласил нещо там.
Всичко това се дължи на прекомерната повсеместност (която не почива на прецизна проверка) на листата на лицата с наукометрични индикатори в НАЦИД които образуват научните журита.
Могат да се посочат най-малко още пет сходни дейности, които МОН и държавното управление би трябвало да подхващат и които биха имали неотложен позитивен резултат върху системата. И то без да са нужни кой знае какъв брой доста пари. Въпросът е дали някой се интересува от тях...
__________
* Авторът е учител в УНССи стопански консултант в Българската стопанска камара. Заглавието е на редакцията.
** SCOPUS (Ско́пус) е библиографска и реферираща база данни и инструмент за следене на цитируемостта на публикациите, оповестени в научните издания. Индексира 18 000 научни издания по механически, медицински и филантропични науки от 5000 издатели. Базата данни индексира научни списания, материали от конференции и серийни книжни издания. Разработчик и притежател на SCOPUS е издателската корпорация Elsevier. Базата данни е налична при изискванията на онлайн регистрация. Търсачката на SCOPUS е интегрирана с търсещата система Scirus за претършуване на уеб страници и патентна база данни. Сформиран е „ Борд от Съветници “, наблюдаващ евентуалния спор на ползи сред платформата и нейния притежател, който в това време е и огромен производител на наличие. Източник - Уикипедия.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ